A lil bit of writing

Миналата седмица помолих последователите ми в инстаграм да ми дадат 5 случайни думи. Целта ми беше да напиша истории по всяка една комбинация. И ето я и първата. Знам, че трябва да навляза пак в писателска форма, но се надявам да ви хареса.

Prompt words: роза, шише, свещ, маска, мастило.


    Наближаваше буря. Уханието на дъжд се носеше из въздуха, копнеж за прохлада в жешкото лято. Буреносните облаци скриваха и малкото светлина, която предоставяше луната, правейки нощта още по-мрачна и страховита.
   Пламъкът на свещта трепкаше от скоростта, с която ръкта ѝ се носеше върху пергамента. Думите бяха грозни, накривени, но все още разбираеми. Мастилото се размазваше по пръстите и исалтата ѝ, но това нямаше значение. Тя трябваше да бъде бърза. Ако бурят я застигнеше всичко щеше да се провали. Това бе последния ѝ шанс.
   Силен гръм раздра небето. Момичето се стресна и подскочи. Ръката ѝ удари малката мастилничка. Шишето се обърна и мастилото се разтече, напоявайки ръбчето на писмото и стичайки се надолу по масата и върху светлия килим.
   – По дяволите! Нямам време да го почистя сега – момичето паникьосано добави последни думи в края на хартията и я нави, завързайки я с късо парче канап към бялата роза, нейния символ.
   – Бързаш ли за някъде?
   В суматохата и страха си, тя не бе усетила кога вратата ѝ се бе открехнала. Обърна се към новодошлия. Светкавица уари небето. Очите ѝ пробляснаха, разширени от ужас, под качулата на тежката роба.
   – Моля те – искаше ѝ се да го спре, да го убеди, че не е това, което изглежда, но бе твърде късно. Мъжът опря револвера в челото ѝ. Едно трепване на пръста му бе достатъчно.
   Изстрелът поехтя из стаята. Миг след това сякаш времето застина. Всички шумове, бурята отвън, учестеното му дишаре, всичко притихна за един дълъг миг.
   Тялото ѝ се стовари назад с глухо тупване. Кръв и мастило се смесиха, сякаш в хармония.
   – А аз те обичах - гласът му, бегъл шепот, сякаш проънтя в стаята. Мъжът изкара черната маска и я погледна. Тя бе символа на всичките му провали, всички нещастия. Черната маска, човекът, който издаваше всичките му тайни, планове и стратегии на враговете. Не можеше да повярва, че този човек бе собствената му жена. Не искаше да повярва, че маската бе нейна. Това бе съботаж. Трпбваше да бъде. Този черен дявол бе подхвърлен в стаята на възлюбената му. Нямаше друг отговор. Ала само един бегъл поглед към писмото доказваше, че предателят винги е бил много по-близо, от колкото е мислил.
   Една сълза се стече по бузата му. Той захвърли маската до розата, попила цвета на измамата, и излезе. Сега нямаше кой да го спре.


КРАЙ.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Преглед към Януари

Panda's Bookish Challenge

Ох, Юли