Ревю: Пожарникаря



Здравейте, книжни душици!

(въпреки че това се случи миналия месец) Най-накрая прочетох тази книга! Отне ми осем месеца. ОСЕМ МЕСЕЦА! Почти колкото бременността на Харпър. Добре де, не са точно осем месеца. Пригответе си пуканките, това ще е дълго.

Получих тази книга с февруарската кутия BOPS (ако не знаете, тогава кутиите бяха разделени на две теми - "мъжка" и "женска" и можеше да се избира) и до сега не съжалявам, че избрах мъжкия вариант. Книгата си заслужава четенето. Тогава бях много щастлива защото 1) това е една доста дебела книжка и 2) бях я загледала няколко седмици по-рано, но не знаех дали ще се навия да си я купя. Просто ми хареса как изглежда.


Когато започнах да чета книгата, да, беше ми интересно, но някак си вървеше трудно и бавно. Мисля, че прочетох около 200 страници и на доста пъти я зарязвах. От време на време съм прочитала по няколко страници, от чист инат, че трябва да я завърша, но никога нещо постоянно. Бяха ми останали около 450 страници, когато реших за последно да се хвана сериозно и да я прочета (или просто ми свършиха останалите по-изкушаващи четива, не съм сигурна) и сега като се върна към онези дни, направо се чудя как не се е вдигало пушек от страниците. Дочетох си книгата за четири учебни дни. Мисля, че ми стана прекалено интересна, за да позволя на нещо да ме спре да я завърша.

Ще се опитам да не издавам много за книгата, въпреки че ще ми е адски трудно. Опитах се да си направя малка схема с най-важните неща, върху които искам да кажа по нещо (за първи път го пробвам), така че съжалявам, ако ви звучи малко обърнато.


Смразяващ роман за един свят, погълнат от пандемия, която възпламенява хората и заплашва да превърне цялата ни цивилизация в пепел. Малка група хора, водени от енигматичен мъж, известен като Пожарникаря, са решени да спасят онова, което е останало.

Никой не знае откъде се е появил вирусът. Според едни е пуснат от ИДИЛ, използвайки спори, създадени в Русия през осемдесетте години. Според други – от голяма петролна компания, впоследствие откраднат от християнска секта. И докато всички спорят за причината, светът гори.

Вирусът се разпространява като пожар из цялата страна, покосявайки градовете един по един. Докторите го наричат Draco incendia trychophyton. За всички останали е просто драконовата люспа – изключително заразна, смъртоносна спора, която бележи телата на гостоприемниците си с красиви черно-златисти ивици, преди да ги възпламени. Заразените са милиони и постоянно се увеличават. Няма лек. Никой не е в безопасност.

Крематорите – членове на въоръжена групировка – обикалят улиците и изтребват онези, които носят спората. Един мъж, наричащ себе си Пожарникаря, скита из руините на Ню Хампшър. Заразен с драконовата люспа, но научил се да контролира огъня вътре в себе си, той използва силата си като щит и оръжие, за да помага на онеправданите.





Без излишни думи и представяния, Джо Хил ни хвърля направо в историята. По деликатен, но директен начин (подчетравам това, защото нататък не е толкова тактичен). Спокойно мога да кажа, че през цялото време има някакво действие, постоянно се случва нещо, дори и на базисно ниво, въпреки че отнема малко време докато дойде време за горещата част.

Светът

Действието се развива в свят, завладян от драконовата люспа. През една значителна част от книгата ние не знаем какво точно представлява спората. Знаем точно толкова, колкото и обикновените граждани и само можем да гадаем, четейки мнеинията на различни учени. Едва по-късно, благодарение на Пожарникаря и дневника на един герой, чието име забравим, се разбира какво всъщност представлява люспата, как се разпространява, как се контролира, какво я подхранва. И това е гениелно. Защото никой не се е сетил, никой учен не е разбрал какво точно представлява това нещо (освен нашите герои, разбира се, пфф). Самата идея за подобна спора е ужасяваща и ако си го представиш (което става лесно след 700 страници) осъзнаваш защо тази книга добре си пасва на жанра. Спората внася страх, по-силен от този на някое масово обийство или зъл маниак. А на едно място и се засяга темата за произхода на спората, за ледниковия период и как тя е причината за измирането на динозаврите и въпреки че, реално, тя не съществува, ето още една теория върху която може да се погледне и всъщност звучи логично, което прави светът и ситуацията по-реални. Браво!

Героите

Тук има доста и в същото време почти нищо за казване. 
– Харпър ми е от най-омразните герои. Не я харесвам и до самия край не спря да ме дразни с държанието си. Не знам дали съм само аз, но пък това бе едно различно преживяване. Да мразиш главния герой, да те дразни, но все пак тайно да се надяваш да не умре. 
– Още от началото видях, че съпругът на Харпър беше задник, но с развитието на книгата той стана още по-ужасен. 
– Пожарникаря се появи в началото за малко, но още от началото ми допадна. Характерът му е много интересен и добре изграден. 
– Останалите герои, повечето са важни и за всеки мога да кажа нещо, но не искам да го правя. Няма да ви е забавно, ако представя всеки герой с по няколко думи. Пък и те са поне 20 (може и доста повече). Но ще кажа, че героите, които са адски много, са добре изградени. Всеки си има свой уникален характер, история, държание, мотиви. С времето придобих чувството, че са реални хора, което не всички автори го умеят. Браво, Джо! Свършил си добра работа.

Сюжета

Както казах, винаги се сучва нещо. В началото не ми беше много интересно, но с времето нещата започнаха да се заплитат все повече. Героите преминават през много ситуации, в които се тества тяхната човечност, бих казала, че се вмъкват и някои екзистенциални теми, ако се загледаш в тях. Книгата е изпълнена с непредсказуеми обрати. Особено едно нещо не го очаквах, изненада ме адски много. Както и края, въпреки че той ме разочарова два пъти, но пък аз съм си виновна, че не мога да реша какво искам да се случи. 

Стила

О, стилът. Когато започнах да чета книгата, не знаех, че Джо Хил е син на Стивън Кинг. Не че има някакво значение. По-скоро това оказва негативно влиание върху бащата, защото О Б О Ж А В А М  тази книга, този стил и когато имам възможност ще се насоча към друга книга. 
Въпреки че от време на време попадаш на някоя по-сложна терминология (като когато говореха за спората и биологията беше доста намесена), книгата върви леко. Стилът на писане е приятен, незатормозяващ (стига бързо да влезеш в нещата), но ти позволява да вникнеш дълбоко в историята и да бъдеш погълнат в онзи свят. Има от всичко по малко. Смях, романтика, ежедневни проблеми, човешки драми, дилемите на върешния и емоционалния свят. Всичко, което можеше да се сетите. А, да. И ужас. Брутален, кървав ужас. Колкото и леко да са описани нещата в началото, с развитието на историята подробностите стават все повече, описанията все по-гнусни, картините в главата стават все по-гротесктни. Имало е моменти, в които съм си затваряла очите, за да се опитам да се разсея и да не си представя твърде много нещата. Това е едно от нещата, които ми харесаха в книгата. Авторът не си спестява описанията, но и не ги претупва. Дава точно толкова, че да си го представиш, да ти стане гадно и да продължиш да четеш. 
Не знам дали тук му е мястото да го спомена, но в книгата има too much Harry Potter references. Фен съм на поредицата, но това тук ми дойде малко прекалено. Имаше и малко Нарния тук-там. Само Властелинът на пръстените не си спомням да е имало, но няма да се изненадам. Но това не е от такова значение. Просто го отбелязах.

Като цяло, мисля че това е края. Мога да говоря още за тази книга, особено ако премахна границите и започна да се впускам в подробностите, но е по-добре да спра до тук. Книгата е много хубава, заслужава си четенето, особено ако си падате по постапокалиптичните истории. 100 % препоръчвам да ѝ дадете шанс.

Коментари

Популярни публикации от този блог

Кръговете под очите ми

Летящата планета

The Sick Book Tag